Избрани Новини

Джоко Росич: Само слабите напускат България

Общество

04-02-2014, 09:51

Автор:

Румяна Милева

Всичко от Автора

Още по Темата:

Джоко Росич ще живее!

Интервюто с големия актьор е направено от Румяна Милева, малко преди да го връхлети коварната болест

Джоко Росич е български журналист и актьор. Роден е през февруари 1932 г. в Крупан, Кралството на сърбите, хърватите и словенците. Майка му е българка, а баща му сърбин. На 19 години емигрира в България по политически причини. Завършва икономика и радиожурналистика. В продължение на 17 години работи в Българското национално радио.  Снимал се е в над 110 филма – български, унгарски и сръбски.. Сред най-известните заглавия са „Осмият”, „Езоп”, „Демонът на империята”, „Михаил Строгов”,  „Гоя”, „Антихрист”, „Баща ми бояджията”, „Сватбите на Йоан Асен”, „Време разделно”, „Капитан Петко войвода” и др.  Носител е на орден „Кирил и Методий” Първа степен, наградата ИКАР (на Съюза на българските артисти). 

 

Акад. Росич, какво мислите за това ожесточено разделение на българите  днес?

- Това не е разделение, живеем в едно безвремие. Защо казвам безвремие? Защото нацията губи време, забавя хода на развитието си. Хората у нас не само имат нещо един против друг, те се мразят. Вече 62 години живея в България, но за първи път виждам такава омраза. Някои казват: „Нека първо се оправим с това разделение, а после ще видим.” Това „после ще видим” отдалечава нацията от добрите неща, които трябва да се случват. Защото ние сякаш работим между другото, а основно се мразим, което е страшно всъщност. Задачата на нацията е да създава духовни и материални богатства.

- Но как може да се подобри битието на българина, при положение че много хора останаха без работа? У нас през годините на прехода бяха закрити заводи, фабрики, предприятия….

-  Тук ще сложа една контра. Не може да се говори за безработица в страна, в която 40% от обработваемата земя не се обработва.

- Да, но хората са в градовете.

- Да се върнат на село. Разберете, не може 40% от земята да пустее, а тези, които са напуснали тази земя да казват: „Ние сме безработни.” Как става така?

- Вероятно има хора, които биха се върнали на село, но нямат пари да си купят земя.

- Те съставляват онзи процент от  безработните, който е допустим.

- Не мислите ли, че се въртим в омагьосан кръг. Добре, ще се върнат на село млади хора. А какво ще стане с децата им – толкова  детски градини и училища бяха закрити.

- Ако има нужда, отново ще бъдат разкрити учебни заведения.

- Само че въпросът с младите българи  стои иначе – около 2 млн. напуснаха България през последните две десетилетия.

- С този плач не мога да се съглася! Тези, които отидоха в чужбина са слаби хора. Силните останаха тук.

- Тези, които напускат казват: „Ние искаме добра работа и добър жизнен стандарт. Нямаме време да чакаме!”

- У нас повсеместно се чува младите да казват, че не биха работили за 700 лева. Искат 1200 евро. Заминават в чужбина, защото искат всичко да им бъде уредено. Само, че това, което е хубаво и е уредено там, не сме го направили ние, а са го направили те. Направили са го за себе си. Когато свърши Втората световна война, почти цяла Европа беше на нула. Това е показано във филмите на италианския неореализъм – филмите на Висконти, Фелини….Само, че другите са се запретнали и са спретнали страните си. Това става не като емигрират, а с жертва на едно-две поколения в името на това децата и внуците им да бъдат добре. Ние не сме го направили.

- Почти всички наши възрожденци, които са учили в чужбина, са се връщали у нас.

- Така е – учили са в други страни и са дошли да си приложат труда тука. Това е жертва. Разберете, нищо не може без жертви. Когато настъпиха демократичните промени в България, дойде един едноок американец, Ран ( Ричард Ран, американски предприемач и икономически наблюдател – бел. ред. ) и написа един трактат с напътствия какво трябва да се прави. Тогава той каза тази изумителна фраза, която е проста като Колумбово яйце: “Ние можем само да ви покажем как да ловите риба, но риба няма да ви дадем”. А ние все очакваме кой какво ще ни даде. Чувал съм хора в кафенето да казват за политиците: “Какво става бе, тия нищо не дават!”. Кой да даде?! Аз съм дълбоко убеден в това, че за дереджето, в която се намираме ние сами сме си виновни. И никой не може да ни помогне, ако сами не си помогнем.

Много лекари заминават в чужбина с обяснението, че тук не могат да лекуват качествено с парите, които плаща здравната каса и това налага корупционни практики.

- Знаете ли и този плач ми е смешен. Защото доц. Андрей Андреев, който се занимаваше две години с моите очи, не е избягал в чужбина? Доц. Драганов от “Токуда”, д-р Иво Петров – световен сърдечен хирург – също не са избягали. Много се извинявам – слабите бягат. Аз съм убеден в това. И дъщеря ми е слаба, затова отиде в Канада.

- Вероятно, защото е търсила професионална реализация.

- Много малко българи успяват да направят добра професионална кариера в чужбина. Повечето стават прислужници. Основната им цел е да вземат по-добри доходи. Когато настъпиха промените много актьори отидоха да покоряват Холивуд и какво стана – разхождат кучета, карат таксита …

- Ваня Цветкова стана крупие в САЩ, а Ирен Кривошиева отвори бутик…

Е, как ще направят артистична кариера?! Нито един от тези, които заминаха на Запад, не успя да пробие там.

Значи тази приказка, че камъкът си тежи на мястото е вярна.

- Разбира се, че е вярна. И пак повтарям, за да се оправим трябва две поколения да се жертват. То без жертви не може!

- Средното поколение и по-старите хора са жертва и на социализма, и на демокрацията. Преди нямаше свобода на словото и вярата в Бога беше стъпката, през последните години пък взехме всички негативи на западните демокрации.

- Какво да се прави като така ни се е паднало.

- Не ви ли тежи, че не можете да бъдете заедно с дъщеря си на Коледа, на рождените дни.

- Когато тя замина, аз снимах един филм в Унгария. Разбрах, че е заминала, когато ми донесоха вестник, в който пишеше това. Тя беше взела своето решение.

- Вие вярвате ли, че заминалите българи биха се върнали тук, където се мразим?

- Всеки, който се върне в България е добре дошъл. Иначе, дълбоко съм убеден в това, че този, който го няма, без него може. Отишли, отишли … да са живи и здрави! Страната може и без тях!

- Може, но се обезкръвява.

- Нищо, раждат се други! Има равновесие.

- Как оценявате нашите медии, пред вид на това, че сте се занимавал с журналистика в продължение на 17 години?

- Това, което ни набутват непрекъснато в очите нашите медии –  кой кого е убил, кой кого е изнасилил, кой на кого е изневерил … слагат цялата измет на обществото на първа страница, за да ни се набие в очите. И едва към последните страници може да се прочете кратка информация за нещо смислено. Не че у нас няма достойни хора и не се правят и добри неща. Спомням си фразата на Петьо Блъсков (бил е главен редактор на вестниците “24 часа”, “168 часа” и “Монитор” – бел. ред.) от началото на демокрацията, че вестници не се правят, за да се четат, а за да се продават. И затова нашите вестници са пълни с това, което може да продаде вестника, а не с онова, което може да възпитава и култивира духа на нацията.

- Оказва се обаче, че тази политика е автогол, защото все повече хора не четат вестници и се информират за ставащото телеграфно от телевизията, радиото, интернет.

- На жълтите вестници, които са пълни с клюки и черен пиар тиражът не е намалял. Мъдри хора са казали – ако цял живот се взираш във фекалиите, то тогава животът ти ще стане страшно миризлив. Лекарството за подобряване на нашето битие е да се произвеждат материални и духовни блага. Аз често пътувам из страната и виждам, че се правят и доста хубави неща – например заводите около Севлиево са превъзходни, на 15-ина километра преди Пловдив отляво и отдясно има малки предприятия, които работят. Наскоро ходих до Киноцентъра с кола и не можах да го позная –толкова се е променил! Преди там имаше огромни поляни, а сега има предприятия, складове, къщи, улици. И всичко това работи.

- Повечето хора, които познавам работят здраво и са отлични специалисти. В същото време непрекъснато се чува: „Ние българите сме мързеливи, негодяи…”. Защо сме такива нихилисти и виждаме само отрицателното?

- Аз съм абсолютно вражески настроен към нихилизма и черногледството. За жалост ние сме една оплакваческа нация и затова в световната класификация за щастливите нации сме на едно от последните места. Има страни, в които хората живеят с по един
долар седмично и пак се усмихват и са щастливи. А ние сме все недоволни – това е лоша черта.

-  А как ще се освободим от тази черта?

- С времето това ще стане. Трябва да се взима пример от хора като д-р Иво Петров – когато отидеш при него, оздравяваш още преди да е направил каквото и да е, защото е страшно положителна личност. Много ми е смешно, когато някой каже:
„Господин Росич, няма вече добри хора.”.  В такъв случай казвам: „Чакайте малко, Вие сте добър човек, нали? И аз съм добър човек. Ето този е добър човек, онзи също…”

- Оптимист ли сте за бъдещето?

- Да, хубавите неща рано или късно ще се случат. Историята на човечеството не познава безкрайни кризи. Има упадък, има стагнация, а после следва възходът. Това са обективни закони.

- Във Вашата дълга актьорска кариера коя роля си харесвате най-много?

- В унгарския филм „Под краката ми свири вятърът”.  Това беше около 40-тия филм, в който се снимам. До това време все още не бях убеден, че актьорската професия е за мене. Все се надявах, че ще се върна в редакцията, ще продължа да се занимавам с писане. Тогава за първи път усетих, че актьорското ми се отдава с лекотата, с която яздех коня.

- Какъв беше Вашия герой?

- Добрият разбойник… Честен и почтен човек, но притиснат от обстоятелствата да бъде разбойник.

- Вероятно и днес има много такива герои…

- Не зная, защото днес ние страдаме повсеместно от липса на морал – в политиката, в икономиката, в печеленето на пари, в престъпността…

- В престъпността?!

- Да, в света на престъпниците също има някакъв морал – той е в противовес на държавата, на обществото, но има някакви правила, които се спазват.  Аз съм убеден, че ако в Москва някой изнасили 82-годишна баба, за да вземе последните й 11 рубли, самият престъпен свят ще го ликвидира.

- Какви са плановете Ви, ще се снимате ли в нов филм?

- За жалост наскоро отказах една роля, която щеше да е черешката на тортата. От Унгария ме поканиха да играя във филм за любовта между двама възрастни. Женската роля е поверена една от най-добрите унгарски актриси, носителка на
„Златна палма” от Кан. За съжаление – отказах. Причината е, че зрението ми отслабна и това ми пречи да си науча текста.

- Не можете ли да слушате текста на диск или касета?

- Може, но няма да е същото. 55 години съм учил текстовете, четейки. Дори, когато играя, мислено виждам страницата. В живота ми често съм отказал, защото ми беше драго. Сега за първи път съжалявам, че отказах. Мъчно ви е, че не мога да се включа и в екипа на Младежкия театър – поканиха ме в един моноспектакъл за трима души.

- Не Ви ли тежи, че не можете да четете?

- Така може да е за хора, които няма за какво да мислят. Цял ден слушам радио – „Хоризонт”, „Дарик”, музикални станции… Радвам се да чуя песни на Стефан Димитров, Тончо Русев, Митко Щерев, защото могат да се запеят.

- Помните ли онова време, в което хората се събираха и пееха заедно.

- Помня, как да не помня. Много пъти съм участвал в такива събирания. Телевизията изяде песните на хората и то много професионално. Сега ако спре тока, изпадат в  ужас, че ще пропуснат някое предаване.

- Не толкова отдавна, когато са сядали на трапезата, българите са казвали молитва. Вие казвате ли си сутрин някаква добра формула?

- Денят ми започва с „Добро утро, Лили!”. Вечер преди да заспя казвам „Лека нощ, Лили!”. Огромна ми е загубата. Лили беше фантастична и като съпруга, и като професионалист. Завършила е консерваторията, но не е работила като музикант, а като импресарио. Доведе много чужди звезди у нас във време, когато страните бяха разделени на лагери. Но никога не е парадирала, беше много скромна. Оказа се, че е и много смела жена, храбра до лудост! Когато отиваше към смъртта, тя нито веднъж не се оплака, че я боли. Държеше се така, все едно ще живее още 50 години. Не бях подготвен да я загубя… Не съм си давал сметка, че толкова я обичам… че толкова ще ми липсва…

 

Източник: celokupnabulgaria.eu



Топ Новини

Снимка на Деня

Таен агент? Настимир Ананиев, скрит зад фикус, подслушва Бойко Борисов